Вече съм сигурен, вече знам какво представлява ... вече знам колко боли, дори и след толкова време !
Иве, мина толкова време. На мен ми изглежда като цяла вечност. Толкова работи искам да ти кажа ! Толкова работи искам да ти покажа. Толкова искам да си с мен сега !
Колкото и да е трудно, започвам да разбирам, че можеби всичко остава в миналото. Може би там трябва и да си остане. Не знам, след всичкото това време аз не съм спрял да те обичам. Дори още по-лошо, с всеки изминал ден без теб аз умирах и умирах все повече. До сега ... решавам да поема по един път, по който не знам къде ще стигна. Искам да ги знаеш всички тези работи. Не мога да ти ги кажа, може би не искаш да ги чуеш. Може би всичко е свършено за теб. Аз си длъжен на себе си, трябва да кажа тези думи. Трябва да го призная ! След всичките съвети, караници и какво ли още не – нищо не се промени за мен.
ОБИЧАМ ТЕ ИВАЛИНА, ОБИЧАМ ТЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО НА СВЕТА.
Искам да го изкрещя, искам да изкрещя пред целия свят. Искам да ти го кажа, искъм ти да си там пред мен когато казвам това. Искам да се вгледам в очите ти, когато го казвам. Искам да се почувствам така, както когато ти го казах за пръв път. ОБИЧАМ ТЕ !!! Не мога да спра да те обичам ... това е . Цяло лято се лутах, цяло лято се мъча да бъда някой друг. Лятото замина, дойде зима. И зимата ще си тръгне, но за мен нищо няма да се промени. Ти винаги ще останеш това, което си за мен. Ти винаги ще бъдеш Ивалина ... но мисля, че губя Радо. Започнах да не чувстам себе си. Потънах в мрак. За това съм тук сега, това е последната ми надежда. Че като кажа тези работи може би нещо ще се промени. В момента се опитвам да зграбча и последната капка надежда, че аз няма да изгубя себе си. Вече дори не знам кой съм, върша работи, за който после много съжалявам. Върша работи, който винаги съм мразил и презирал. В момента съм човек, който винаги съм мразил.
Толкова време мина, че чак спрях да броя дните и часовете. О да, преди го правих. Всяка секунда беше мъчителна. Все още са ! Не е и минало ден, не е минал час през, който да не си мисля за теб. Никога не съм спирал. Всяка моя крачка е с мисълта дали ще те видя. Дали ще почувствам нещо ? Дали ТИ ще почувстваш нещо ... не знам. За това правя това в момента. За това казвам тези работи. Последната не паднала крапост от мен. Искам това да са последните сълзи който проливам в момента. Искам това да си последните проклятия, които отправям към живота си в момента. Едва ли ще разбереш как се чувствам. Мамка му, аз спрях вече да чувстам. Любовта ми към теб обзе всичко. Не ми остана нищо друго. Нито състрадание, нито нищо.
Казах ти, че правя неща, който винаги съм презирал. Иве, какъв глупак съм. Слушвах се в съвети, който не знаех дали изобщо ще подействат. Радо направи това, Радо направи онова и край. Ще я забравиш Радо, не се притеснявай. Сега разбирам защо не мога да те забравя ... НЕ ИСКАМ !!! Човек не може просто така да се откаже и да забрави това, за което е мечтал някога. Не мога просто така да обърна страницата и да кажа КРАЙ. Не мога просто така да се правя, че ти никога не си идвала в живота ми. НЕ МОГА !!! Ти винаги ще си част от мен.
Владислава... така се казва момичето с което последно бях заедно. Тя трябваше да е опитното зайче в моя извратен план. Нищо не се получи. Нараних я Иве, почувствах се добре от това. Обзет съм от толкова много гняв. Постоянно търся някой виновен за случилото се. Постоянно търся на кой да изсипя цялата ярост, която тая в себе си. Докато не разбрах, че човека, който винаги е саботирал всички планове съм бил аз ! Аз и само АЗ ! Аз направих, че те загубих. Колко пъти ме предупреждаваше ?!? Колко пъти ми казваше. Сега разбирам, че аз съм човекът, който е направил всичко. И сега правя това, с последна капка надежда. Заключвам всичко в себе си. Заключвам всичко в душата си. Оставям само един ключ. Оставям го на теб. Може би един де ще намериш този ключ. Аз немога да продължавам така. Немога да си мисля за момента, в който ти плачеше и се обвиняваше. ИВЕ, ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ СЪМ БИЛ АЗ !!! Не мога да си го простя. Мечтите ми се збъднаха а аз прецаках всичко. Аз сам се бутнах отново в мрака, в който съм сега. Предполагам, че го заслужавам. Не искам никой друг да страда или да се чувства зле заради мен. Това е. Запазвам последната част от истинското си аз. Скривам я дълбоко в себе си. Там където само ти успя да стигнеш. Там където, все още те пазя. Там ще скрия чувствата си. Там, където само ти имаш ключ. Заключвам ги ... и го оставям да потънат. Дано някой ден пак ги открия ... дано.
Иве, съжалявам, че така стана. Съжалявам ... Правя това заради двама ни. Не искам да се чувстваш длъжна по какъвто и да е начин. Това е всичко, което ще направя. Ще заключа всичко и ще го скрия на дълбоко ... и ще продължа. Вече сложих маските, вече е трудно да ги махна. Никой не знае какво съм. Никой не знае какво бях. Само аз помня и за това ще скрия всичко.
Ужасно трудно ми е, но това е единствения начин, който виждам в момента. Единственото нещо, което мога да направя. Това е ...
В едно нещо съм сигурен. Това не беше просто хлътване или нещо подобно, както всички казват.
В едно нещо съм сигурен ... сигурен съм в любовта ми към теб !
ОБИЧАМ ТЕ !!! Не мога да ти опиша колко много ми липсваш. Всяка една част от теб. Всяко едно нещо, което правеше. Всяко твой поглед, всяко твое вдишване, всяко твое цупене, всяко твое ядосване, всичко в теб ... ОБИЧАМ ТЕ.
SOMEWHERE I BELONG (Part 2)
Randy goes down … there is no more Randy !
Thursday, November 12, 2009
Tuesday, August 4, 2009
Somewhere I belong (part 1)
Бях забравил за това място, бях забравил как се чувствам когато пиша тук. Чета старите редове и си спомням какво беше.
Мисля си - тук събирам само негативна енергия. Никога не съм се връщал тук когато съм щастлив. Дори забравям, че съществува. Чета и гледам датите, не съм писал от толкова много време. Какво се случи ?!?
Изведнъж всичко тръгна, това беше най-прекрасният момент от живота ми. Намерих си работа ( и то добра), станах свободен, срещнах нея...
Хората забравят, щастието поглъща, то е като наркотик. Ставаш пристрастен към него, но когато изведнъж си тръгне, остава само тъгата. Тя винаги е тук, стои в сянката на щастието и чака да вземе връх. О да, бях щастлив. Бях ВЛЮБЕН, нещо повече ... за пръв път в живота си обикнах някого. За пръв път в живота си, си позволих да споделя мечтите си с някой.
Вчера излизох с един приятел и му разказах как се чувствам в момента. Той каза нещо, което ме мъчи вече цял ден – „Нищо не може да те направи по-щастлив от любовта, но нищо неможе и да те направи тъй нещастен”.
Седя и си мисля- мечтаех за такъв живот. Имам чудесна квартира със самостоятелна стая. Ремонтирах стаята си и направих, точно така както винаги съм я виждал. Работя и изкарвам достатъчно пари за да живея супер. Мога да си позволя доста благинки, които другите около мен немогат. Скоро дори ще имам и собствена кола. Звучи толкова хубаво. Да, аз имам всичко това ... но разбирам колко не ми е потребно и колко нещастен се чувствам в момента, като няма с кой да го споделя. Как всеки ден живота ми не значи нищо без това, което изгубих. Боже, колко ми липсва тя !!!
Ивалина ... най-прекрасното нещо, което се бе случило в живота ми. Момичето, което ме накара да почувствам такива неща, за който дори не съм и мислил, че съществуват, или поне с такава сила. Бяхме толкова малко заедно, но толкова хубави работи ни се случиха. За 2 месеца осъществих толкова от мечтите си. Дори не искам да си помисля, колко щастлив бях тогава. Очите ми са толкова насълзени в момента. Минаха два месеца от раздялата ни, а за мен всякаш беше вчера. Не мога да приема, че след всички работи, които ни се случиха, всичко трябваше да спре. И то по този толкова глупав начин. Два месеца се лутам между депресията и гнева. Гнева отмина, но тъгата продължава да стой. Не сме се срещали от тогава. Нито дума, нито нищо. АБСОЛЮТНО НИЩО. Тя отряза всеки контакт с мен, а аз на инат реших, че и аз не искам да имам нищо общо с нея. Това беше докато бях разгневен. Сега ужасно много ми липсва, не минава и минута без да си мисля, какво ли прави в момента и какво ли мисли сега ? Сеща ли се за мен ?!? Всичко свърши толкова неочаквано, че дори след два месеца аз още живея с мисълта, че ще ми се обади всеки момент или ще почука на вратата. Два месеца вече живея в сянката на миналото си. Лутам се между реалността и спомените и отказвам да приема нещатата, такива каквито са. Отказвам да приема, че човека, който обикнах направи това с мен. Страх ме е да го призная пред себе си. Както каза моят приятел, нищо неможе да те направи тъй нещастен, както любовта може. Чета старите работи, които съм писал и искам да се върна назад. Никога не съм се чувствал толко зле, както сега. Имам всичко за което съм мечтал, но аз искам само едно. Имам всичко, но нямам нея. Това е най-великия парадокс, в който съм изпадал. Спрях да говоря с приятели си за това. Затворих всички неща в себе си. Поех сам по този път. Прашен и самотен.
Снощи излизах, старая се да се социализирам достатъчно, че за да забравям за тези работи. Срещнах едно момиче, което има явен интерес към мен, но я отблъснах. Правя го от отдавна. Отблъскам всеки, който посмее да се доближи до мен. Дълбоко в мен разбирам, че това не е начина, но във всички случай в които съм правил обратното, съм бивал нараняван.
С нея успах да сваля всичките си маски, спрях да играя всичките роли, които играя. Допуснах я максимално близо до себе си и всичко замина подяволите.
Може да звучи, че я мразя, но не е така. Аз все още я обичам, целия гняв е насочен срещу мен. Логиката и сърцето ми водят най-голямата война водена до момента.
Това, което е останало от мен все още я обича, докато разума и логиката ми продължават да воюват срещу това. Никога не съм ги слушал, както спрях да слушам и хората около мен.
Нещата са толкова объркващи. Тичам в тунел, но без посока. Не виждам светлината. Единствено надеждата, че нещо ще се случи ме кара да продължавам напред. Нямам и избор ... трябва да продължавам да го правя. Спра ли ... умирам.
С нея намерих себе си, за пръв път се чувствах АЗ и бях такъв, какъвто исках да бъда. Сега отново потъвам в мрак. Отново се скривам зад всичките стари маски, които съм носил. След време маските стават истинското ти лице. Хората се променят. Аз не искам да ставам нещо друго.
Не искам да съм някой друг.
Somewhere I belong ...
To be continue …
Мисля си - тук събирам само негативна енергия. Никога не съм се връщал тук когато съм щастлив. Дори забравям, че съществува. Чета и гледам датите, не съм писал от толкова много време. Какво се случи ?!?
Изведнъж всичко тръгна, това беше най-прекрасният момент от живота ми. Намерих си работа ( и то добра), станах свободен, срещнах нея...
Хората забравят, щастието поглъща, то е като наркотик. Ставаш пристрастен към него, но когато изведнъж си тръгне, остава само тъгата. Тя винаги е тук, стои в сянката на щастието и чака да вземе връх. О да, бях щастлив. Бях ВЛЮБЕН, нещо повече ... за пръв път в живота си обикнах някого. За пръв път в живота си, си позволих да споделя мечтите си с някой.
Вчера излизох с един приятел и му разказах как се чувствам в момента. Той каза нещо, което ме мъчи вече цял ден – „Нищо не може да те направи по-щастлив от любовта, но нищо неможе и да те направи тъй нещастен”.
Седя и си мисля- мечтаех за такъв живот. Имам чудесна квартира със самостоятелна стая. Ремонтирах стаята си и направих, точно така както винаги съм я виждал. Работя и изкарвам достатъчно пари за да живея супер. Мога да си позволя доста благинки, които другите около мен немогат. Скоро дори ще имам и собствена кола. Звучи толкова хубаво. Да, аз имам всичко това ... но разбирам колко не ми е потребно и колко нещастен се чувствам в момента, като няма с кой да го споделя. Как всеки ден живота ми не значи нищо без това, което изгубих. Боже, колко ми липсва тя !!!
Ивалина ... най-прекрасното нещо, което се бе случило в живота ми. Момичето, което ме накара да почувствам такива неща, за който дори не съм и мислил, че съществуват, или поне с такава сила. Бяхме толкова малко заедно, но толкова хубави работи ни се случиха. За 2 месеца осъществих толкова от мечтите си. Дори не искам да си помисля, колко щастлив бях тогава. Очите ми са толкова насълзени в момента. Минаха два месеца от раздялата ни, а за мен всякаш беше вчера. Не мога да приема, че след всички работи, които ни се случиха, всичко трябваше да спре. И то по този толкова глупав начин. Два месеца се лутам между депресията и гнева. Гнева отмина, но тъгата продължава да стой. Не сме се срещали от тогава. Нито дума, нито нищо. АБСОЛЮТНО НИЩО. Тя отряза всеки контакт с мен, а аз на инат реших, че и аз не искам да имам нищо общо с нея. Това беше докато бях разгневен. Сега ужасно много ми липсва, не минава и минута без да си мисля, какво ли прави в момента и какво ли мисли сега ? Сеща ли се за мен ?!? Всичко свърши толкова неочаквано, че дори след два месеца аз още живея с мисълта, че ще ми се обади всеки момент или ще почука на вратата. Два месеца вече живея в сянката на миналото си. Лутам се между реалността и спомените и отказвам да приема нещатата, такива каквито са. Отказвам да приема, че човека, който обикнах направи това с мен. Страх ме е да го призная пред себе си. Както каза моят приятел, нищо неможе да те направи тъй нещастен, както любовта може. Чета старите работи, които съм писал и искам да се върна назад. Никога не съм се чувствал толко зле, както сега. Имам всичко за което съм мечтал, но аз искам само едно. Имам всичко, но нямам нея. Това е най-великия парадокс, в който съм изпадал. Спрях да говоря с приятели си за това. Затворих всички неща в себе си. Поех сам по този път. Прашен и самотен.
Снощи излизах, старая се да се социализирам достатъчно, че за да забравям за тези работи. Срещнах едно момиче, което има явен интерес към мен, но я отблъснах. Правя го от отдавна. Отблъскам всеки, който посмее да се доближи до мен. Дълбоко в мен разбирам, че това не е начина, но във всички случай в които съм правил обратното, съм бивал нараняван.
С нея успах да сваля всичките си маски, спрях да играя всичките роли, които играя. Допуснах я максимално близо до себе си и всичко замина подяволите.
Може да звучи, че я мразя, но не е така. Аз все още я обичам, целия гняв е насочен срещу мен. Логиката и сърцето ми водят най-голямата война водена до момента.
Това, което е останало от мен все още я обича, докато разума и логиката ми продължават да воюват срещу това. Никога не съм ги слушал, както спрях да слушам и хората около мен.
Нещата са толкова объркващи. Тичам в тунел, но без посока. Не виждам светлината. Единствено надеждата, че нещо ще се случи ме кара да продължавам напред. Нямам и избор ... трябва да продължавам да го правя. Спра ли ... умирам.
С нея намерих себе си, за пръв път се чувствах АЗ и бях такъв, какъвто исках да бъда. Сега отново потъвам в мрак. Отново се скривам зад всичките стари маски, които съм носил. След време маските стават истинското ти лице. Хората се променят. Аз не искам да ставам нещо друго.
Не искам да съм някой друг.
Somewhere I belong ...
To be continue …
Monday, March 23, 2009
Reunion
- Доста време мина ...
-Да, така е ! Не сме се чували от много време. Как си ?!?
- Края на Март е, помниш ли кога беше Коледа ? Вижда ми се толкова отдавна. Толкова работи се промениха ... или върнаха по старо му. Липсват ми старите дни. Седя си тук сега с един приятел (Ром Атлантик ... неможе да не го познаваш). Сетих се, бре от кога не съм се чувал с Ранди. Моя стар скъп и верен приятел Ранди.
- Така е ! Спокойно, знаш че аз съм с теб винаги.
- Знам, не съм те забравил приятелю, просто доста работи преживях. Опитах се да те забравя. Забутах те много на дълбоко. Скрих те със всички емоции. Опитах да скрия себе си...
-Знаеш, че аз тук. Много пъти сме минавали по този път.
- Да, но явно не съм се научил. Все се опитвам ... не мога да работя срещу себе си така...
- Не се тревожи, познавам те ... знаеш го. Сега ... разкажи ми какво става с теб.
-Ранди, Ранди приятелю... последно говорихме като беше Коледа. Помниш през какво преминавах тогава. Бях влюбен приятелю, бях влюбен както никога до сега. Това неможеше да се сравни с нищо, което съм изпитвал до сега. Много неща ти стават ясни тогава, а ?
-Да, помня го.
- Приятелю, както много неща и това отмина. Но нищо не е оставяло такава следа върху мен. Дали за добро, дали за лошо, преживях го... радвам се, че се случи. Както казах, много работи ми се изясниха тогава. Познаваш ме. Трудно го преживях, но мисля, че го преживях. От време на време мисля за това, стискам юмрук, очите ми се насълзяват, но се справям. Мисля си какво щеше да бъде АКО... не стигам далеч след „АКО”, губя почвата под себе си. Опитвам се да бъда по-реален човек. То опитваш се, не опитваш се, винаги си си ти. Неможеш да избяш от себе си. Та винаги се сещам за теб Ранди. Квото и да правиш, винаги оставаш себе си.
-Та бях тръгнал да тиразправям ... няма Пламена вече. Винаги като и напиша или произнеса името и има една дупка от 10/20 секунди, където всичко ми минава пред очите като филм. Слушам музиката, която слушах тогава. Спомням си всичко като ясен ден. Щастлив съм. Тя ме промени. Тя ми показа кой съм. Странно, винаги се чудя ако например утре се обади. Какво ще стане ? Как ще реагирам ? Предполагам никога няма да разберем...
- Ние сме сега нашите мечти, но дали сме по-щастливи ? Ние сме сега, нашите мечти !
-Какво е било, то е и сега ! И каквото пак ще бъдя, вече е било ... някога преди.
- Странно е ...
-Знам
- Гледам се сега, някак от страни . Времето по мен личи.
-Виждаш ли ?!?
-Да, в крайна сметка, от всичко можеш да извлечеш някаква поука.
- Да
-Направих си тутаировка, казах ли ти ?
-Видях я
- Направих я точно към края на цялото това преживяване. Исках да го запаметя по някакъв начин. Исках да имам нещо, което да ми напомня винаги. Да не забравям кой съм, да не забравям какво става вътре в мен и да не го крия от себе си.
- И върши ли работа ?
- О да, стана ми като блъф вече. Като направя нещо, противоречащо със себе си, винаги слагам ръка на нея. Може би, за да скрия работите, които правя от себе си. Знам, че това не съм аз и го правя против волята си ... знам ли. Немога да разбера и аз още, но определено има нещо.
- Е, в крайна сметка сега, сега в момента как си ? Как се чувстваш като преживял всичко това ?
- Онзи ден гледах един филм. Човек сам ли определя съдбата си ? Сам ли диктуваш какво се случва с теб или вече е решено... ти само следваш пътя ? Та мисля си ... подготвен ли съм за предстоящото ? След всичко, което се случва с мен, подготвен ли съм за това, което следва ?
-Е ?
- Това е интересното, не мога да кажа ! Нося се по вълнението ... поне за сега. Реших да следвам себе си. „Следвай себе си” – Как ти звучи ? Не винаги можеш да бъдеш себе си, дали поради външни причини, дали защото ти така го правиш. Но винаги знаеш кой си ти, какъв си. Така винаги можеш да се следваш. Все още върша работи, за които съжалявам после, но това е част от мен. Правиш баркотията и после я оправяш ... ако можеш. Живееш със собствените си предимства и пороци.
- Е ? В крайна сметка, готов ли за всичко, което предстои ? Готов ли си да поемеш всичко, което ще се стовари на теб ?
- Ранди, приятелю ... готов, неготов , то идва. Знаеш го ! И в това е цялата магия. Когато дойде неочаквано. Дали когато се забавляваш и изведнъж срещнеш човека, който ще ти промени живота. Дали когато мислиш, че вскичко ще се нареди и изведнъж всичко под теб се срине. Човек неможе да бъде подготвен за всичко. Просто не трябва да спираш да вървиш. Нали знаеш мотото на Джони Уокър. Каквото и да стане, продължавай да вървиш. Това е цялата работа. „Следвай себе си” !
-Радвам се, че се върна !
- И аз се радвам приятелю.
-Да, така е ! Не сме се чували от много време. Как си ?!?
- Края на Март е, помниш ли кога беше Коледа ? Вижда ми се толкова отдавна. Толкова работи се промениха ... или върнаха по старо му. Липсват ми старите дни. Седя си тук сега с един приятел (Ром Атлантик ... неможе да не го познаваш). Сетих се, бре от кога не съм се чувал с Ранди. Моя стар скъп и верен приятел Ранди.
- Така е ! Спокойно, знаш че аз съм с теб винаги.
- Знам, не съм те забравил приятелю, просто доста работи преживях. Опитах се да те забравя. Забутах те много на дълбоко. Скрих те със всички емоции. Опитах да скрия себе си...
-Знаеш, че аз тук. Много пъти сме минавали по този път.
- Да, но явно не съм се научил. Все се опитвам ... не мога да работя срещу себе си така...
- Не се тревожи, познавам те ... знаеш го. Сега ... разкажи ми какво става с теб.
-Ранди, Ранди приятелю... последно говорихме като беше Коледа. Помниш през какво преминавах тогава. Бях влюбен приятелю, бях влюбен както никога до сега. Това неможеше да се сравни с нищо, което съм изпитвал до сега. Много неща ти стават ясни тогава, а ?
-Да, помня го.
- Приятелю, както много неща и това отмина. Но нищо не е оставяло такава следа върху мен. Дали за добро, дали за лошо, преживях го... радвам се, че се случи. Както казах, много работи ми се изясниха тогава. Познаваш ме. Трудно го преживях, но мисля, че го преживях. От време на време мисля за това, стискам юмрук, очите ми се насълзяват, но се справям. Мисля си какво щеше да бъде АКО... не стигам далеч след „АКО”, губя почвата под себе си. Опитвам се да бъда по-реален човек. То опитваш се, не опитваш се, винаги си си ти. Неможеш да избяш от себе си. Та винаги се сещам за теб Ранди. Квото и да правиш, винаги оставаш себе си.
-Та бях тръгнал да тиразправям ... няма Пламена вече. Винаги като и напиша или произнеса името и има една дупка от 10/20 секунди, където всичко ми минава пред очите като филм. Слушам музиката, която слушах тогава. Спомням си всичко като ясен ден. Щастлив съм. Тя ме промени. Тя ми показа кой съм. Странно, винаги се чудя ако например утре се обади. Какво ще стане ? Как ще реагирам ? Предполагам никога няма да разберем...
- Ние сме сега нашите мечти, но дали сме по-щастливи ? Ние сме сега, нашите мечти !
-Какво е било, то е и сега ! И каквото пак ще бъдя, вече е било ... някога преди.
- Странно е ...
-Знам
- Гледам се сега, някак от страни . Времето по мен личи.
-Виждаш ли ?!?
-Да, в крайна сметка, от всичко можеш да извлечеш някаква поука.
- Да
-Направих си тутаировка, казах ли ти ?
-Видях я
- Направих я точно към края на цялото това преживяване. Исках да го запаметя по някакъв начин. Исках да имам нещо, което да ми напомня винаги. Да не забравям кой съм, да не забравям какво става вътре в мен и да не го крия от себе си.
- И върши ли работа ?
- О да, стана ми като блъф вече. Като направя нещо, противоречащо със себе си, винаги слагам ръка на нея. Може би, за да скрия работите, които правя от себе си. Знам, че това не съм аз и го правя против волята си ... знам ли. Немога да разбера и аз още, но определено има нещо.
- Е, в крайна сметка сега, сега в момента как си ? Как се чувстваш като преживял всичко това ?
- Онзи ден гледах един филм. Човек сам ли определя съдбата си ? Сам ли диктуваш какво се случва с теб или вече е решено... ти само следваш пътя ? Та мисля си ... подготвен ли съм за предстоящото ? След всичко, което се случва с мен, подготвен ли съм за това, което следва ?
-Е ?
- Това е интересното, не мога да кажа ! Нося се по вълнението ... поне за сега. Реших да следвам себе си. „Следвай себе си” – Как ти звучи ? Не винаги можеш да бъдеш себе си, дали поради външни причини, дали защото ти така го правиш. Но винаги знаеш кой си ти, какъв си. Така винаги можеш да се следваш. Все още върша работи, за които съжалявам после, но това е част от мен. Правиш баркотията и после я оправяш ... ако можеш. Живееш със собствените си предимства и пороци.
- Е ? В крайна сметка, готов ли за всичко, което предстои ? Готов ли си да поемеш всичко, което ще се стовари на теб ?
- Ранди, приятелю ... готов, неготов , то идва. Знаеш го ! И в това е цялата магия. Когато дойде неочаквано. Дали когато се забавляваш и изведнъж срещнеш човека, който ще ти промени живота. Дали когато мислиш, че вскичко ще се нареди и изведнъж всичко под теб се срине. Човек неможе да бъде подготвен за всичко. Просто не трябва да спираш да вървиш. Нали знаеш мотото на Джони Уокър. Каквото и да стане, продължавай да вървиш. Това е цялата работа. „Следвай себе си” !
-Радвам се, че се върна !
- И аз се радвам приятелю.
Subscribe to:
Posts (Atom)
