Somewhere I belong (part 1)

Бях забравил за това място, бях забравил как се чувствам когато пиша тук. Чета старите редове и си спомням какво беше.
Мисля си - тук събирам само негативна енергия. Никога не съм се връщал тук когато съм щастлив. Дори забравям, че съществува. Чета и гледам датите, не съм писал от толкова много време. Какво се случи ?!?
Изведнъж всичко тръгна, това беше най-прекрасният момент от живота ми. Намерих си работа ( и то добра), станах свободен, срещнах нея...
Хората забравят, щастието поглъща, то е като наркотик. Ставаш пристрастен към него, но когато изведнъж си тръгне, остава само тъгата. Тя винаги е тук, стои в сянката на щастието и чака да вземе връх. О да, бях щастлив. Бях ВЛЮБЕН, нещо повече ... за пръв път в живота си обикнах някого. За пръв път в живота си, си позволих да споделя мечтите си с някой.
Вчера излизох с един приятел и му разказах как се чувствам в момента. Той каза нещо, което ме мъчи вече цял ден – „Нищо не може да те направи по-щастлив от любовта, но нищо неможе и да те направи тъй нещастен”.
Седя и си мисля- мечтаех за такъв живот. Имам чудесна квартира със самостоятелна стая. Ремонтирах стаята си и направих, точно така както винаги съм я виждал. Работя и изкарвам достатъчно пари за да живея супер. Мога да си позволя доста благинки, които другите около мен немогат. Скоро дори ще имам и собствена кола. Звучи толкова хубаво. Да, аз имам всичко това ... но разбирам колко не ми е потребно и колко нещастен се чувствам в момента, като няма с кой да го споделя. Как всеки ден живота ми не значи нищо без това, което изгубих. Боже, колко ми липсва тя !!!

Ивалина ... най-прекрасното нещо, което се бе случило в живота ми. Момичето, което ме накара да почувствам такива неща, за който дори не съм и мислил, че съществуват, или поне с такава сила. Бяхме толкова малко заедно, но толкова хубави работи ни се случиха. За 2 месеца осъществих толкова от мечтите си. Дори не искам да си помисля, колко щастлив бях тогава. Очите ми са толкова насълзени в момента. Минаха два месеца от раздялата ни, а за мен всякаш беше вчера. Не мога да приема, че след всички работи, които ни се случиха, всичко трябваше да спре. И то по този толкова глупав начин. Два месеца се лутам между депресията и гнева. Гнева отмина, но тъгата продължава да стой. Не сме се срещали от тогава. Нито дума, нито нищо. АБСОЛЮТНО НИЩО. Тя отряза всеки контакт с мен, а аз на инат реших, че и аз не искам да имам нищо общо с нея. Това беше докато бях разгневен. Сега ужасно много ми липсва, не минава и минута без да си мисля, какво ли прави в момента и какво ли мисли сега ? Сеща ли се за мен ?!? Всичко свърши толкова неочаквано, че дори след два месеца аз още живея с мисълта, че ще ми се обади всеки момент или ще почука на вратата. Два месеца вече живея в сянката на миналото си. Лутам се между реалността и спомените и отказвам да приема нещатата, такива каквито са. Отказвам да приема, че човека, който обикнах направи това с мен. Страх ме е да го призная пред себе си. Както каза моят приятел, нищо неможе да те направи тъй нещастен, както любовта може. Чета старите работи, които съм писал и искам да се върна назад. Никога не съм се чувствал толко зле, както сега. Имам всичко за което съм мечтал, но аз искам само едно. Имам всичко, но нямам нея. Това е най-великия парадокс, в който съм изпадал. Спрях да говоря с приятели си за това. Затворих всички неща в себе си. Поех сам по този път. Прашен и самотен.
Снощи излизах, старая се да се социализирам достатъчно, че за да забравям за тези работи. Срещнах едно момиче, което има явен интерес към мен, но я отблъснах. Правя го от отдавна. Отблъскам всеки, който посмее да се доближи до мен. Дълбоко в мен разбирам, че това не е начина, но във всички случай в които съм правил обратното, съм бивал нараняван.
С нея успах да сваля всичките си маски, спрях да играя всичките роли, които играя. Допуснах я максимално близо до себе си и всичко замина подяволите.
Може да звучи, че я мразя, но не е така. Аз все още я обичам, целия гняв е насочен срещу мен. Логиката и сърцето ми водят най-голямата война водена до момента.
Това, което е останало от мен все още я обича, докато разума и логиката ми продължават да воюват срещу това. Никога не съм ги слушал, както спрях да слушам и хората около мен.
Нещата са толкова объркващи. Тичам в тунел, но без посока. Не виждам светлината. Единствено надеждата, че нещо ще се случи ме кара да продължавам напред. Нямам и избор ... трябва да продължавам да го правя. Спра ли ... умирам.
С нея намерих себе си, за пръв път се чувствах АЗ и бях такъв, какъвто исках да бъда. Сега отново потъвам в мрак. Отново се скривам зад всичките стари маски, които съм носил. След време маските стават истинското ти лице. Хората се променят. Аз не искам да ставам нещо друго.

Не искам да съм някой друг.
Somewhere I belong ...

To be continue …